На мястото на нападението хората от ОАС нямаха време за взаимни обвинения. Те щяха да последват по-късно. Като зарязаха трите коли, използувани в операцията, те се метнаха в предназначените за изтегляне автомобили и изчезнаха в сгъстяващия се мрак.

Комисар Дюкре извика по радиото в колата Вилакубле и съобщи накратко какво се е случило. Когато колоната пристигна там след десет минути, генерал Дьо Гол настоя да отиде направо на площадката, където чакаше хеликоптерът. Докато колата спираше, тълпа офицери и служители я заобиколиха, отвориха вратите и помогнаха на потресената мадам Дьо Гол да слезе. Генералът се подаде изпод натрошените стъкла от другата страна и отърси реверите си. Без да обръща внимание на паническите въпроси и загрижените възклицания на насъбраните офицери, той заобиколи колата, за да поеме ръката на съпругата си.

— Ела, мила, отиваме си вкъщи — каза той и най-сетне сподели с офицерите от военновъздушната база своето мнение за ОАС: — Не ги бива да стрелят. — След това придружи съпругата си до хеликоптера и седна до нея. Към тях се присъедини Джудер и всички отлетяха за уикенд в провинцията.

Франсис Мару остана долу на пистата, с пепелявосиво лице, неподвижен зад волана на колата. Двете десни гуми накрая бяха свършили и ситроенът се бе движил върху джантите. Дюкре промълви кратко поздравление, след което продължи да изяснява обстановката.

Докато журналистите от цял свят изказваха какви ли не предположения във връзка с покушението и поради липса на по-добро пълнеха вестниците с лични догадки, френската полиция, под ръководството на Националната сигурност, провеждаше с помощта на Тайната служба и жандармерията своята най-голяма операция в историята на страната. Скоро тя щеше да прерасне в общонационално издирване, чиито размери щяха едва по-късно да бъдат надхвърлени от издирването на друг убиец. Неговата история е все още неизяснена, но случаят й досега се води в архивите под кодовото название „Чакал“.