В друго кафене, разположено в предградието Мюдон, чакаше подполковник Жан-Мари Бастиан-Тири. Тридесет и пет годишен, женен, с три деца, той работеше в Министерството на военновъздушните сили. Зад общоприетата фасада на своя професионален и личен живот подполковникът питаеше дълбока ненавист към Шарл дьо Гол, който според него бе предал Франция и мъжете, издигнали го отново на власт през 58-а година, като отстъпи Алжир на алжирските националисти.

Той не бе изгубил нищо в Алжир, така че не бе ръководен от лични мотиви. В собствените си очи Бастиан-Тири бе патриот — убеден, че служи на обичаната си родина, като убива онзи, който според него я бе предал. Много хиляди споделяха по онова време тези възгледи, но сравнително малцина бяха фанатизирани членове на ОАС, заклели се да ликвидират Дьо Гол и да свалят неговото правителство. Бастиан-Тири бе един от тях.

Отпиваше от бирата си, когато телефонът иззвъня. Барманът бутна апарата към него, след което отиде да настрои телевизора. Бастиан-Тири слуша няколко секунди, промърмори в слушалката „много добре, благодаря ви“ и затвори телефона. Бирата му бе вече платена. Излезе на тротоара, измъкна изпод мишницата си навит на руло вестник и внимателно го разгърна два пъти. Млада жена пусна дантелената завеса на прозореца на апартамента си, разположен на първия етаж през улицата, и се извърна към десетината мъже в стаята. „Маршрут номер две“ — каза тя. Петима младежи, новаци в занаята на убийствата, престанаха да кършат ръце и скочиха на крака.

Останалите седем бяха по-възрастни и не толкова притеснени. Старши сред затворниците и втори в йерархията след Бастиан-Тири бе лейтенант Ален Бугрене дьо ла Токне, представител на крайната десница, издънка на поземлената аристокрация. Тридесет и пет годишен, женен, с две деца.